Един от най-милите спомени из ранните години на всеки благочестив българин християнин е денят срещу Рождество Христово на 25 декември, завършващ с постната вечеря, свързана с вековни християнски традиции.

Всъщност тържеството за празника отпочва от 20 декември - предпразненство на Рождество Христово, когато се чества и паметта на св. Игнатий Богоносец - Игнажден.

От този ден започва коледуването. По стар обичай благочестиви младежи, пременени в народни носии или облечени като овчари, коледуват, т.е. посещават домовете на вярващите християни, за да им честитят Рождество Христово - Коледа. Оттук и името им - коледари. Събрани на групи, те пеят тропара-химн на празника и коледарски песни. С тези песни се пожелава на стопанина домът му да бъде изпълнен с изобилие на земни плодове, радост и щастливи дни. Домакинът ги дарява с пари, плодове, краваи, погачи и други продукти. 

В навечерието на празника, на Бъдни вечер, трапезата е богата, но постна. На нея се поставя паница с боб, ошав и плодове, каквито са се народили през годината. Масата се краси и с боговица - прясно изпечен кръгъл хляб. В него поставят обикновено сребърна пара, та при разчупването от старшията на софрата, в чийто къшей се падне парата, се смята, че той ще бъде носител на благоденствие, щастие и радост през годината. Някъде разстилат слама на пода и слагат на нея софрата в спомен за Витлеемските ясли, в които се е родил Богомладенецът Иисус Христос. Някъде дават на децата запалена свещ, ръчна кадилница с тамян, вино, хляб и ги изпращат до външните врати на дома. Там, с чистите си сърца, те молитвено трикратно произнасят: "Ела, Дядо Господи, да вечеряме." На връщане всички им стават на крака, като да са посрещнали Господа, и децата се обръщат в един глас към възрастните в дома: "Честито Рождество Христово!", а те им отвръщат: "Амин! На многая лета, за много години!".

Преди да започне вечерята на софрата се поставя паница с варено жито, на което се закрепя запалена свещ. Домашното кандило пред иконата пламти и благодатно милва с блeдата си светлина лицата на всички, застанали прави край масата. Стопанинът или най-малкият чете Господнята молитва "Отче наш...", прикаждат трапезата и запяват Рождествения химн.

Твоето рождество, Христе Боже наш,
озари света със светлината на познанието.
Защото в него онези, които служеха на звездите,
от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата,
и да познават Тебе, Изтока от висините.
Господи, слава на Тебе!
(Тропар на Рождество Христово)

След това старшият казва: "По молитвите на светите отци Господ да благослови трапезата ни." Всички се прекръстват и казват "Амин!".

В края на вечерта при благодарствената молитва се запява или изчита т.нар. "кондак", вкратце - разкритие религиозната същина на празника.

Девицата днес ражда Свръхестествения,
и земята поднася на Непристъпния пещера;
Ангелите с пастирите славословят,
а мъдреците със звездата пътешестват -
понеже заради нас се роди Младенец - Предвечният Бог.
(от Св. Роман Сладкопевец)

Този ден се нарича "Бъдни вечер", защото молитвено се пожелава всичко най-добро за в бъднини.

Да пожелаем на всички, спазващи тези хубави религиозни празници, както в миналото, тъй и сега, с радост да ги изпълняват.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Беше преди много години. Бях пристигнал вечерта в един град за пръв път. Излязох да се разходя по улиците му, воден от желание да добия първа представа за него. Изведнъж се озовах на малък площад, сред който се издигаше силуетът на една църква. Поради електрическата криза, площадът бе тъмен, както и повечето улици в града. Но на западната страна на храма, над вратата, една необичайно силна крушка (може би заради околния мрак така ми изглеждаше) осветяваше иконата на благославящия Спасител. Фасадата бе тъмна, но образът на Иисус Христос осветляваше сякаш цялата сграда на храма.

Много време след това ми попадна една книга - за Христовата църква, за богочовешкия й характер. И не зная как тогава в паметта ми изплува онзи сияещ в нощния мрак образ на Спасителя. Мрак и светлина, кръст и възкресение - мислех си - са страните на единната история на Църквата. И не бива да се обезкуражаваме от тъмните страни на човешките слабости в Христовата църква, защото те така естествено й принадлежат, както и светлината, която в богочовешката личност на Иисус Христос стана живот.

Иисус Христос е светлината на света (Иоан 8:12). Той свети чрез Църквата. Наистина има и сенки, т.е. хора, които не оставят Христовата светлина да свети, които затъмняват благата вест - евангелието на спасението, на Божието царство. Към тези хора, които разпространяват сянката, спадаме всички ние - едни повече, други по-малко. Лошото е, че всеки, който разпространява сянката там, където би трябвало да грее светлина, препречва се на Христовия път, вместо да върви по пътя на Христос.

Разбира се, човек може да изброи сенките в живота на Църквата, може да изреди хората, които разпространяват сянката, а не Иисус Христос - един безконечен списък! Но това документиране на сенчестите страни не е църковна история в истинския смисъл на думата. Църковната история знае за сенките. Тя ги знае и изброява, но тя знае също и това, че сянката - парадоксално! - живее само от пълнотата на светлината! Има ли светлина, там ще се появи и сянката. И колкото по-силна е светлината, толкова по-плътна е сянката!







 

Затова църковната история не е просто описание на събития и сведения, а е материя, тясно свързана с вярата в светостта на Църквата или по-добре да кажем - с вярата в светлостта на Иисус Христос, главата на Църквата (Еф. 1:22). Той е по-силен от мрака, който няма да Го надвие (Иоан 1:5). Неговата светост и светлост осияват тъмната фасада. Затова и Църквата е извела и ще извежда всички истински свои чеда от мрака към светлината, от греха - в светлостта Христова.

Църквата е постигнала своето съвършенство в една човешка личност - Божията Майка, светата Дева Мария. Това дава сили и смелост и на вярващите в нейния божествен Син да побеждават греха и да растат в светостта, имайки винаги пред очи св. Богородица - образеца на добродетели за цялото общество на "призваните избраници" (Мат. 20:16). А Сам Бог е Този, по волята на Когото протича историята на света и Който един ден ще сложи край на тази земна история, когато Неговият Син дойде отново, за да съди живи и мъртви.

Винаги когато Христовата църква е нападана и обвинявана, когато е замеряна с камъни и обливана с нечистотии, в отношението към нея могат да се различат три групи хора

1) Първата група са явно неприязнено и враждебно настроените към Църквата и вярата в Иисус Христос. Те смятат, че с изтъкването на слабостите у хората в Църквата я обезсилва и й нанася смъртен удар. Но Църквата е безсмъртна сред този смъртен свят. Просто някои се стремят по този начин да извлекат облаги, други направо се препитават от борбата си срещу Църквата и вярата. На практика само си събират основания за собственото си осъждане в "деня на гнева" (...).

2) Втората група са "хладните" християни, които според Писанието са "ни студени, ни горещи" (Откр. 3:16). За тях критиките срещу Църквата са добре дошли, понеже си казват: "Всъщност ние бяхме прави, че не ходим на църква, защото свещениците и ония, дето ходят на църква, не са по-добри от нас... Ех, тия попове!... Главното е, че аз съм един добър човек и не ме е грижа за историите в Църквата. Аз си вярвам, но Църквата не ми е нужна... Е, тя може да ме погребе, но искам о. Х или У да ме опее. Само него признавам за свещеник!"

В интерес на истината, такива са повечето християни. Не се чувстват принадлежащи към Църквата, но с готовност я критикуват, за да... оправдаят отсъствието си от Нея.

3) Третата група е вярна на своето християнско звание, участва в църковния живот, в пълнотата на църковния живот - в тайнствата, богослуженията, съединяват се с Иисус Христос в св. Евхаристия. Те наистина "в Христос са се кръстили и в Него са се облекли" (Гал. 3:27). Те знаят, осъзнават и не забравят, че Църквата е едно тайнство, че драмата на Кръста и Слънцето на Възкресението са постоянни съставки от живота на Църквата, които се изживяват от вярващите в св. Евхаристия.

Така тези хора-християни гледат към Кръста и се молят и за Църквата. Те не отричат, че техни братя и сестри, дори техни пастири правят грешки, които са понякога трудно съвместими със званието християнин. А може би те изпитват и върху себе си последиците от нехристиянското поведение на братя-християни, стават жертва на завистта между духовниците. Но те знаят отлично, че не това е същността на Църквата, че истината и светлината не могат никога да бъдат победени от лъжата и мрака. Че Бог допуска злото, за да ни изпита и да се окажем верни пред Божия страшен съд. Вярващите знаят, че сатаната не може да разпростре властта си над всички хора. Та нали Сам въплътеният Божи Син, Господ Иисус Христос, бе подложен по човешката Си природа на изкушение от сатаната! Иисус Христос, Основателят и Главата на Църквата, я е основал на земята и тя до второто Му идване ще остане общност от хора, сред които има прекрасни житни зърна, но и доста плевели; тя е като Ноевия ковчег (който е наистина неин символ!), където са били прибрани и чистите, но и нечистите животни!

При това истинският Христов ученик - и днес, и винаги - на дело изпитва, че Църквата обърква плановете на "света", който мисли само за своето, за задоволяване на земни щения и плътски цели. А това вече създава определено напрежение и настроение срещу Църквата. "Светът" не прощава на Църквата това "инакомислие" на нейните членове. И това показват особено ясно житията на светиите, при това не само на мъчениците.

Доц. Иван Желев Димитров