Притча от Халил Джубран


„„Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него. Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.
Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.
- Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.
Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.
Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела.
Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.
- И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.
Отминахме нататък.
И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново.
- Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него.
И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.
- Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни.
И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:
- Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!
Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.
И душата ми каза:
- Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност.
Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:
- Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.
- Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.
Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.
- Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.
И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.“