Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08.2012 00:23 - В търсене на Елисейските полета
Автор: dreamers Категория: Поезия   
Прочетен: 696 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 24.08.2012 12:37


imageimage 

Кръвта във вените му бошуваше все повече и повече. Пулсът му се ускоряваше с такава сила, че загуби равновесие за миг. Адреналинът му се покачваше всеки път, когато мисълта за него изскачаше от дълбините на съзнанието му. Мразеше го. Мразеше се. Горещи вълни от прилив на енергия, премесени с гняв го обладаваха. Превземаха мислите, чувствата и ежедневието му. Знаеше, че никога няма да забрави. Постоянно си повтаряше, сякаш бе татуирал душата си: "Това, което не ме убива...", а всъщност нямаше кураж дори да довърши до болка познатото за него клише.
 Ускори темпо.
 Мъчеше се да се разсее, но сякаш не същестуваше нищо друго, освен закърпеното, привидно състояние на духа, което показваше на околните. Бе бинтовал раните си, а всъщност не съществуваше начин да възпре демоните, закотвили се в тях. Знаеше, че не е толкова слаб, колкото изглежда, дори колкото си втълпяваше. Пределно ясно му бе известен факта, че не съществува пропаст, която не можеше да прескочи. А тъпчеше на едно място с години. Не знаеше как да продължи. Не знаеше как, по дяволите, можеше да се оттърси от оковите на миналото. А веригите бяха толкова тежки. Непоносими. Сюреалистични. "Вкопчил съм се в тях завинаги", прошепна си.
 Мисълта го накара да спре. Не можеше да си поеме дъх. Бе пробягал около 18 километра, а не искаше почивка. За какво му бе, в крайна сметка? Чувстваше се свободен единствено навън, в парка. Изпитваше наслада да натоварва физически тялото си. Бе пристрастен към екстаза, който му доставяше единствено тичането привечер. Сякаш бягаше из пределите на собствения си ум, търсейки изход. За момент можеше да се изгуби в дълбоките илюзии, които сам си бе изградил. 
 Не изпитваше нужда от разбиране, състрадание, любов. Той си бе напълно достатъчен. А и осъзнаваше, че никой никога не би могъл да прозре истината по начина, по който той я виждаше. "Всички са толкова погълнати от себе си. Вглъбени в собствената си същност, горящи в пламъка на собствената си агония, изливащи я несъзнателно върху света. Илюстрацията на чуждата съпричастност е проекция на собственото ми съзнание. Мога и сам да си я създам.", помисли си той.
 Някой граници не се прекрачваха. Никога. Съществуваха места в ума му, до които не би допуснал никого. Никога. Обожаваше да слуша за наблюденията върху себе си. Нереална беше и меланхолията, с която ги отвяваше от мислите си. Както лек топъл вятър си играеше с есените листа, като ги блъскаше из стените и оградите на града, а после ги отнасяше в противоположна посока, докато не им се насити. Понякога ги удавяше в езерото. Просто за забавление. Понякога листата бяха толкова крещящи, че трудно биваха манипулирани. Вкопчваха се в земята. Мутираха, хранейки се от бездънна яма, изпълнена с мерзост. Обладаваха. Но отново биваха отнесени. С малки изключения.
 Толкова пъти бе прощавал, че бе загубил бройката. А всичко възкръсваше отново само за миг. Един вик бе напълно достатъчен да призове всички онези чувства, прегърнати в задушаващата прегръдка на яростта. Като лабиринт без изход, а с несвършващи пътеки. Опита се да прости на себе си, въпреки че от това нямаше му олекне. Не беше като да го прави за първи път. Усмихна се и пое към дългия път за вкъщи. Там бе мястото, където искаше да отиде. Където щеше да се чувства в безопастност. Подсъзнателно му се искаше да поеме по същия път - далеч от миналото.
 Реши, че му бе достатъчно мъчението от собственото му съществуване. Поне за днес. Още един ден бе преминал. В търсене на Елисейските полета.



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dreamers
Категория: Поезия
Прочетен: 11187
Постинги: 3
Коментари: 0
Гласове: 3
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031